Светлозар Василев – Незараснали рани

„Незараснали рани” (Triage) или какво ни прави уязвими към психичната травма.

Image

прожектиран през февруари 2012

“It is only the dead who have seen the end of war” (Plato)

“The world is full of suffering. It is also full of overcoming it.”(Helen Keller)

Въведение.

 „Незараснали рани” (2009) е втората творба на наградения с Оскар за „Ничия земя” босненския режисьор Данис Танович. Във филма участват Колин Фарел, Кристофър Лии, Паз Вега и Бранко Джурич. Сценарият е дело отново на Танович, по роман на воения кореспондент Скот Андерсън.

Филмът.

Сюжетът ни запознава с преживяванията на човек, който поради спецификата на професията и стремежа си за слава има ежедневен досег със смърт, убийства и човешката разрушителност. Това е историята на военния фотограф Марк, който заедно с партньора си Дейвид, обикаля точките на военни конфликти в света с цел да забогатее и стане известен.

Това е филм за дилемата участници или наблюдатели сме в света, в който живеем – особено, когато навсякъде сме заобиколени от насилие. Данис Танович ни показва несъстоятелността на позицията да останеш неутрален. Прави го чрез историята на Марк, който се крие от уязвимостта си на човешко същество чрез ролята си на фотограф, който не участва в събитията, само ги запечатва на своята лента. Интересен факт е, че самия Танович познава детайлно дилемата, която описва от личен опит – той е работил като военен фотограф и две години е отразявал войната в бивша Югославия от фронтовата линия. Авторът на новелата, по която е написан сценария също има дългогодишен опит във военни конфликти.

Още в началото чрез сцените на смъртта в полевата болница разположена между Кюрдистан и Ирак, филма ни поставя в досег с ключовата тема. Сърцето ни се свива от съпреживяването на дилемата кой има право да избира кой да живее и кой да умре. Тук централен е образът на доктор Талзани, който всяка сутрин преглежда ранените войници и поставя върху тях жълти и сини листчета, с което определя съдбата им. Малко по-късно го виждаме собственоръчно да разстрелва тези, които е преценил като безнадежни случаи. Той обаче не е обрисуван, като психопат (като д-р Ханибал в „Мълчанието на агнетата”) или самовъзгласил се бог (полковник Курц от „Апокалипсис сега”). Вместо това ние виждаме как докато Д-р Талзани стреля в главата на своите болни носи същата бяла престилка оцапана в кръв, с която оперира имащите шанс ранени. По-късно той обяснява светогледа и трудната си роля на Марк: „убийство от състрадание”: прави го за да им спестя мъките.

Така разбираме, че за Танович лекарската престилка е запазила ценността си като символ на хуманност, а кръвта по нея е метафора за неговата болка и вина. Заглавието на филма също подсказва позицията на авторите – triage е термин, който означава принцип съгласно които жертвите на битка или катастрофа се разпределят с оглед ограничените ресурси за лечение, а не спрямо традиционните морални ценности за хуманност и справедливост. Затова и инструментите на полевия кюрдски лекар, които виждаме не са скалпел, а  пистолет и набор жълти и сини листчета.

Преломният момент в филма, е когато самия Марк е ранен и се събужда на носилка в лечебницата на доктор Талзани. Това е момента, в който Марк е окончателно конфронтиран и трябва да напусне удобната си позицията на страничен наблюдател. Той трябва да премине през това, което доскоро е било територията на героите от неговите снимки. В първата част на това метафорично пътешествие – физическото му възстановяване – Марк не е сам, помага му д-р Талзани.

Втората половина на филма се развива в Европа. С облекчение съпреживяваме образи и настроения, които не са от света на разрушението, а от света на цивилизованите отношения с характерната за тях предсказуемост. Но, скоро разбираме че пътешествието на Марк не е завършило, защото неговата травма не е само физическа, а и психическа. Даваме си сметка за това не през преживяванията на Марк, а чрез неговата приятелка Елена. Също и през репликите на стария фотограф, сега собственик на фото студио, който казва, че знае каква е цената на това да снимаш човещката болка. Марк обаче продължава да живее на дистанция от чувствата си. Ние усещаме това през раздразнението, че въпреки, че се раздира от вина за „изчезването” на Дейвид не прави нищо за да разреши своята дилема.

Да завърши втората част на своето пътешествие му помага Елена, която вика на помощ своя чичо – доктор Хоакин Моралес. Той е вторият лечител във филма. Неговият образ едновременно напомня и се различава от д-р Талзани. Например, още с появата си Моралес се конфронтира с Марк и дава да се разбере, че е преживял загубата на цялото си семейство като е намерил достоен начин да живее с човешката злина и болка. Оттук нататък филмът е като илюстрация от учебник описваща проявите и лечението на психична травма. Режисьорът използва умело изразните средства на киното за да предаде чрез редуването на спомени и  моменти от настоящето дезинтегрираното емоционално състояние на Марк. С развитието на сюжета ние постепенно разбираме, че Дейвид е загинал и ставаме свидетели на това как Марк преодолява вината си за смъртта на своя приятел.

Достойнство на филма е, че ни показва как психичната травма засяга не само индивида, но и тези около него.  Д. Танович постига това най-вече чрез образите на жените в филма. Елена Моралес и особено Даян – приятелката на загиналия Дейвид – трябва да надмогнат своите лични загуби и конфликти. В този смисъл бременността и „прошката”, която Даян дава на Марк са едновременно метафора и пример за достоен живот в условия на загуба. Това е различен начин да живееш като пораждаш развитие, надмогвайки страстите си, болката и завистта към тези, които имат повече. Това е и посланието на филма.

Филмът от психоаналитична гледна точка.

“ Незараснали рани” илюстрира несъстоятелността на опита да се справим с злината, като мобилизираме примитивни защити спрямо породените от нея вътрешни конфликти и вина. От гледна точка на психоанализата, справянето чрез индивидуални защитни механизми като фантазии за всесилие, отричане или разединяването на преживяванията от емоциите са характерни за ранното детство (нарцисистичната фаза на развитие). Ако не бъде надрастнато нарцистичното функциониране, то става трайна характеристика на личността, което води след себе си редица ограничения. Едно от тях е, че нарцистичните защити винаги предоставят краткосрочно облекчение, но цената е развиването на високомерност и експолоатативно поведение, при което етичното измерение на действията ни е пожертвано. Подобно на Марк, който твърди че преживяванията от войната и преживяванията му в мирна Европа са разделени. Подобна личностова организация обикновенно се формира в резултат на израстване с емоционално неотзивчиви родители. Друг вариант е завръщането към нарцисизма под влияние на екстремни житейски ситуации – състояние известно като психичен регрес. Това са два съвсем различни вида нарцисизъм – при първия говорим за нарцистично личностово разстройство, а при втория за нарцистично състояние. Авторите на филма не се занимават с това защо Марк е такъв какъвто е.

По-скоро въпроса, който филма поставя е дали всеки човек поставен в подобни екстремални условия би развил психична травма. Последният кадър преди финалните надписи е следния цитат от Платон: “It is only the dead who have seen the end of war”. Очевидно това е тезата на Танович и Андерсън. Като практикуваш психоаналитик мога да се съглася само отчасти – има съществени различия в начина, по който се отнасяме към травматичния си опит.

Според мен ключовия въпрос е какво е това, което ни прави уязвими или устойчиви към психичната травма? Известната американска писателка Helen Keller,която на 19 месеца оглушава и ослепява твърди: “The world is full of suffering, it is also full of overcoming it.” В това отношение посланието на авторите е в съзвучие с психоаналитичния опит: толкова по-несполучливо се справяме, колкото повече се преструваме на силни. Следователно Марк е уязвим поради липсата на интегрираност и ниската му способност да толерира морален конфликт. В началото на филма той иска да е навсякъде, във всяка точка на света, която може да му донесе известност и слава. Без да изпитва страх, да усеща задръжка или чувство за дълг към Елена. Този светоглед е съвсем различен от този на  неговия колега и приятел Дейвид. Затова и Марк трябва да извърви дълъг път в компанията на спътници, които са способни да тъгуват и да живеят едновременно с добрината и злината в себе си. Всъщност Танович ни показва 6 различни начина да живееш с психичната болка: на четиримата приятели и двамата лечители. Измежду тях Марк е с най-незрелия вариант на справяне. Разбира се Марк не е жив човек, нито клиничен случай. Ако, за чисто дидактични цели го използваме като илюстрация за човек с нарцистичното функциониране, то неговата личност може да бъде описан чрез следните характеристики:

  • Ролята на разрушителността – нека си припомним, че Марк за разлика от Дейвид снима предимно сцени на смърт и болка. Това е метафора за замръзналия му вътрешен свят, който е блокиран поради вътрешните му конфликти. А може би за нещо повече, ако погледнем генерално ще видим, че неговите стремежи и избори завършват със смърт и себеразрущение.
  • Изключително ригидните защити: Марк се самозаблуждава чрез образ за себе си като за безсмъртен и неуязвим (омнипотентност, контрол, дисоциация);
  • Арогантността му: „Аз съм дошъл да проявя филмите си, а не да слушам лекции!”;
  • Идентификация на Аза с Его-идеала, която изключва Свръхаза (чувството за вина и срам).

Трябва да отбележим, че ако той бе реален пациент ползващ психотерапия, то неговото възстановяване би било далеч по-дълго и по-трудно. Но, пътят би бил същия-през интегриране на себе си, през преодоляване на вината от себелюбието и разрушителността ни.

Заключение.

„Незараснали рани” ни напомня, че болката може да стане част от ежедневието ни, та дори на цели общности. А тази тема е актуална за нас в България. Опастността в това е, че ако сме заобиколени от насилие границата между доброто и злото могат да се размият. Един от вариантите да се предпазим от болката  е да престанем да я забелязваме, като си повярваме, че сме само наблюдатели. Цената е да престанем да имаме етичен конфликт. Това е коварството на насилието – може лесно да забравим, че ние също го носим в себе си.

Advertisements
This entry was posted in Дом на киното. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s