Надя Кожухарова – Черен лебед

Image(прожектиран през октомври, 2011)

След като гледах „Черният лебед” няколко пъти и след доста мислене и разговори, признавам, че ми е трудно да формулирам само една ясна теза за филма. Мислите ми се въртят в няколко посоки, като всички ми се струват важни.

„Черният лебед” е филм-портрет. Той се съсредоточава върху един герой, Нина. Филмът изследва състоянията и преживяванията й в решаващ за нея момент – Нина получава главната роля в новата постановка на „Лебедово езеро”. Тя е през цялото време на екрана, пред очите ни. Почти липсват общи планове, преобладават близките. Често камерата следва героинята на по-малко от една ръка разстояние. За зрителя остава впечатлението, че не просто е до Нина, той е във нея.  Зрителят, като че ли влиза и излиза в психичната реалност на Нина и това е толкова интензивно и завладяващо, че като самата нея губи представа кое е продукт на психиката й и кое не. Усещането не е приятно. Като цяло филмът не оставя приятни усещания независимо от балета и асоциираните с него красота и грация. Усещането е за объркване, напрежение и дори отвращение. Вероятно заради възможността зрителя да се доближи толкова близо до психичната болест.

Филмът е за това какво става с едно младо момиче, когато изведнъж се оказва на върха на кариерата си. Някои критици причисляват „Черният лебед” към жанра на психологическата драма. Трагедията на Нина, и на много други като нея е, че за постигането на перфектност в изкуството (спорта) е нужно да жертва всичко останало. Всичко се съсредоточава до това да отговори на изискванията и желанията на някой друг – родител (в случая майката), хореограф, треньор, публика. Когато си в „голямата игра”,  очакванията са максималистки, амбициите са жестоки, натискът е безпощаден. При Нина няма преживяване за загуба, защото в нейния живот няма нищо друго освен балет. Нина е перфектна балерина, защото 20 години единственото, което прави, е да танцува. Тя няма нищо свое, свой живот, свои желания, планове. Тя няма образ за себе си извън балета (self), няма преживяване за собствени желания, планове, мечти (awareness of the self). Тя е изцяло инвестирана с чужди желания и интрузивни проекции, които не й оставят пространство да бъде автентична, да има автентично развитие. Драмата на Нина, е че тя няма вътрешни механизми (Еgo), чрез които да противодейства на очакванията към нея –  да заяви себе си, да сложи граници, да направи компромиси или жертви, да вземе решения, да преживее себе си като агент на случващото се с нея.

Тя е като пластмасовата балеринка от музикалната кутия, която се върти, движена от пружина (майка й всяка вечер пуска кутията преди да заспи, сякаш да й напомни какво се очаква от нея).

Един друг план във филма е свързан с невъзможността на Нина да преживее страст –  агресия, сексуалност. Тя е винаги в розово – цветът на невинността и на девствеността (стаята й е розова пълна с розови плюшени играчки, „колко е розово, колко е красиво!”).  Тя може да бъде Белия лебед, но не и Черния. Да си перфектен означава да си цялостен. Не просто да имаш добра техника, а да си искрен, да чувстваш това, което правиш. Силната страна на Бет, развенчаната прима, е че има досег до своя „вътрешен тъмен импулс”.  Можеш да си перфектен само ако си достатъчно пораснал, за да разпознаваш удоволствието и гнева у себе си, когато си ги овладял и си намерил обекти, към които на ги насочиш. Филмът ни показва, че всички опити на Нина да събере двете страни на своята природа се провалят. Вероятно защото в живота й няма обекти, към които да насочи страстите си. Лили, се появява, за да се превърне едновременно в обект на желание, завист и омраза, Тук могат да се правят много интерпретации в смисъла на теорията на обектните отношение – разцепване, проекция, идентификация и т.н. Процесите са толкова интензивни, че тази линия от филмовия разказ е изключително объркваща. Зрителят е в постоянно неведение кое, от преживяванията на Нина е истина и кое фантазия. Кого убива Нина? Кой умира накрая? Изобщо умира ли някой?

Вероятно тази заигравка със зрителя е накарала някои да определят филма като психологически трилър.

Друга много впечатляваща линия, която е свързана с горната, е посветена на тялото – на физическата болка и на връзката между телесното и психичното. Тялото на Нина, което е лишено от страсти и удоволствие е непрекъснато подлагано на болка. В някои случаи тя е реална (балетът е изкуство с много болка), но в повечето случаи, болката е плод на въображението й. Всяко напрежение е последвано моментално от фантазии за самонараняване. Психичната болка, тревожността, се трансформира във физическа. Вероятно защото физическата болка е по-разбираема, по-конкретна и по-безопасна. Или пък защото когато сексуалната възбуда и агресията (нагоните) не могат да бъдат диференцирани, символизирани  и насочени към обектите, се обръщат към своя притежател.

Друго впечатляващо е в каква огромна степен тялото на Нина изразява нейните преживявания. Много повече отколкото думите.  За да изиграе ролята на черния лебед, Нина трябва да стане черния лебед, да й поникнат черни пера. Като че ли между емоциите и тялото липсва психичното пространство, в което те да бъдат преработени и символизирани.

И накрая съществува още един план, който ме кара да нарека филма „женски”. (За Натали Портман той е дори „феминистки”.)  Става въпрос за  уникалните отношения между майка и дъщеря и всички емоционални последствия, свързани с тях – завист, омраза, конкурентост, конфликт между зависимост и автономност и т.н . Връзката майка-дъщеря е представена във филма като особено зловредна и възпрепятстваща емоционалното развитие. Ерика, майката на Нина, живее чрез дъщеря си. Тя е обсебена от нея (многобройните портрети, които прави). Не е ясно какво вижда тя в Нина и за кого всъщност се тревожи – за своето момиче или за перфектната балерината, която ще постигне всичко, което самата тя не е успяла. Ерика отглежда дъщеря си чрез зависимост и чувство за вина. Нина не може откровено да мрази майка си, защо е напълно зависима от нея. Но омразата към майчиното тяло е омраза и към собственото тяло, към женствеността и женската сексуалност.

Може би все пак мога да обобщя, че филмът е за това как светът на високите амбиции, очакванията за съвършенство и успех на всяка цена, може да унищожи личността, когато тя не е готова – не е развила достатъчно устойчиви психични структури и механизми, за да се справи. В случая с „Черният лебед” успехът не води до израстване, а до смърт.

Филмът ме накара да се замисля, че съвремието, в което живеем налага култура и ценности, ориентирани към високите постижения, кариерното развитие и амбициите. Децата тръгват една година по-рано на училище, за да учат повече и от малки да се справят (готови ли са за това?). Щастието се асоциира повече с високи постижения и успешната кариера и все по-малко с удовлетворителни човешки отношения. Родителите са спокойни, когато детето им знае два езика, а не когато има добри приятели. Времето между училището и алианса не достига за човешки контакт. Мисля си колко трябва да сме предпазливи и умерени в очакванията си, за да могат децата ни да се възползват от успехите си и да ги преживеят като свои, да се почувстват наистина щастливи.

Advertisements
This entry was posted in Дом на киното. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s