Светлозар Василев – Снимки в Палермо

Прожектиран през юли, 2011Image

Обсъждането на предпоследният филм на Вим Вендерс „Снимки в Палермо“ (2008) бе модерирано от Камелия Ханчева и Тома Томов, а участие взеха около 50 зрители. То бе отразено в предаването „Рецепта за култура” на БНТ, а в афиша с програмата на Дома на киното вече има слот „психоанализа и кино”. Точно година и половина след първото подобно събитие в България екипът на инициативата започва да придобива собствен облик, да експериментира с определени теми и да се радва на постоянна публика. Това ни даде смелост да се захванем с тема, която е прокативна и трудна за публична дискусия – отношението към смъртта. Решението не бе лесно за нас и ако разкрия част от кухнята на подготовката имаше дебат дали да се захващаме с нея. Двама от екипа – Камелия Ханчева, която дълги години е работила като консултант на терминално болни страдащи от онкологични заболявания и най-възрастния и опитен член на екипа ни – Тома Томов ни убедиха, че си струва.

Камелия Ханчева започна с представяне на режисьора и филма. Чрез кратка power point презентация тя обясни защо сме се спрели на този филм – той въвежда зрителите в субективните преживявания на човек парализиран от своя страх от смъртта и според нас показва вариант за сполучливото му надживяване.
Известно е, че в определени моменти от индивидуалното развитие страхът от смъртта става централно събитие за вътрешния свят на индивида – например в ранното детство, средната възраст (както е при героя на филма) и при загуба на близък човек. Преминаването през процеса на тъгуване е дълго и болезнено, може да бъде затруднено от редица вътрепсихични и житейски обстоятелства, да доведе до сериозни затруднения в творческия потенциал и депресия. В този смисъл преживяването на загуба и страхът от смъртта не подминават никого и са от голямо значение не само за клиничната практика, но и за всеки от нас.
В същото време вярване на екипа ни е, че традициите и културата в българското общество често пъти не подпомагат справянето с конфликтите, породени от досега със загубата и смъртта, а насърчават отричане, примитивни вярвания и мистификация – нека си припомним практиката децата и бременните жени да не присъстват на погребения или клиширания образ на смъртта като зловеща жена с черна мантия, покосяваща смъртните с коса. Затова решихме, че филм като „Снимки в Палермо” може да стане повод за дискусия и среща с нашето собствено отношение към тази тема.
Преживяванията споделени при обсъждането след прожекцията на филма показват, че режисьорът Вим Вендерс и неговият екип са изпълнили добре своята задача.

Сюжетът, визията, темпът, музиката и въобще всички изразни средства ни въвеждат достоверно във вътрешния свят на човек, който се бори с конфликта, породен от загубата на майка си, като се опитва да отрече депресията и бремето на своя товар (виж кадър 1. Фин прекосява дълъг коридор, пълен със скелети като носи болната и немощна майка на гърба си).
Кадър 1. Фантазиите на Фин, от които разбираме за контраста между живота му във външната реалност и субективните му преживявания.
Разминаването между страданието и поведението на Фин е огромно, а контрапреносът ни като зрители е на отегчение и досада. Това потвърждава впечатлението създадено чрез сюжета, който проследяваме на екрана – става дума за нарцистичен опит за справяне със загубата и тревожностите, породени от ситуацията на загуба.
С напредването на филма, Вендерс ни поставя в ситуацията да съпреживеем първичния страх от срещата със смъртта, мистичните фантазии за нея като за страховит мъж облечен в мантия, чиято глава е покрита с качулка. Моментите, в които смъртта (изиграна брилянтно от вече покойния Денис Хопър) стреля с лък по героя са стряскащи и действително плашещи.
Как можем да си обясним телесните си усещания и оживяването на архаичните ни спомени и страхове породени от филма?
Психоаналитичен прочит. От психоанализата знаем, че страхът от смъртта е универсален. Някои автори, като З. Фройд и М. Клайн спорят дали в несъзнаваното имаме концепция за смъртта и какво представлява тя? Това, което като че ли е приетото разбиране на този етап е, че несъзнавана фантазия за смъртта е представата за състояние на абсолютна имобилизация, парализа и безпомощност.
Мелани Клайн в поредица от статии (1935, 1940) описва загубата и процеса на скърбене като формиращи преживявания, които са ключови за нормалното психично развитие. Тя ги свързва с етапа на депресивната позиция, през който кърмачето преминава още през първата година от живота. Клайн е първата която оспорва ширещото се през първата третина на 20 век вярване, че преживяванията на кърмачето нямат значение. Тя настоява, че е важно да бъдем емпатични към децата още от раждането и така поставя основите на най-развиващата се област в развитийната психология – тази на ранното развитие.

Elliot Jaques, 1965 [Death and the Mid-life Crisis] е повече от блестящ в описанието на възрастта около 35 години като фаза в живота, когато губим родителите си и започваме да осъзнаваме неизбежността на собствената си смърт. В своята статия той описва как невъзможността да се преработят тревожностите, породени от смъртта, могат да блокират творчеството и капацитета за пълноценен живот.

Hanna Segal, 1958 [Fear of Death] илюстрира ключовата роля на тревожностите, свързани със смъртта, за хората в старческа възраст. Тя е първият аналитик, който показва приложимостта на психоанализата за възрастни хора, които са изправени пред реалностите на края на живота си и как тази житейска фаза налага отново преработване на конфликтите характерни за депресивната позиция.

John Steiner, 1993 [The Recovery of Parts of the Self Lost through Projective Identification: the Role of Mourning] описва нарцистичните защити, които се мобилизират при състояние на конфликт, свързан със загуба и защо егото на индивида обеднява в резултат на отричането, омнипотентността и проективната идентификация.

Тези психоаналитични открития са засегнати и илюстрирани достоверно във филма. Нека си припомним например „овеществяването” на смъртта като представа за конкретна фигура, която става носител на страховете и зловещите представи за смъртта като преследвач – стрелец с лък, изстрелващ стрела след стрела спрямо зрителите. От психоаналитична гледна точка това е резултат от функциониране на ум, доминиран от примитивни фантазии – също като ума на децата в ранното детство, които изопачават реалността, създавайки свой собствен свят, населен с фантазни образи. Казано на професионален език, това е материализиране на страха от смъртта чрез изнасянето й извън себе си посредством механизма на проективна идентификация. В резултат Азът обеднява, капацитета за себерефлексия намалява, а преживяванията стават конкретни и еднозначни – страхът вече е извън нас, създаден е заплашващ обект във външната реалност. Опитът да си го представим, да го „материализираме” като го нарисуваме или като го фотографираме е опит да се справим с него.
„Снимки в Палермо” ни представя цяла поредица от кадри, сънища, фантазии и културни символи – например фреската, която Флавия реставрира (виж кадър 2 ).

Кадър 2. Фреската изобразяваща смъртта като човешки скелет, поразяващ жителите на Палермо със своите стрели.

Съгласно психоанализата това са механизмите, чрез които примитивните култури създават божества (Бог, Сатана) и по този начин създават общи социални условия за удържане на индивидуалните ни тревожности. Поради неизбежното преминаване през тези фази на индивидуалното си развитие и ние, като представителите на по-развити в цивилизационно отношение общества, сме податливи на тези страхове и защити в една или друга степен.
Това е причината поради която преходът от възприемане на смъртта като заплаха до приемането й като приемлив и естествен край на живота е дълъг процес на вътрешна борба и израстване. Интеграцията на страховете и приемането на загубата, както при всеки конфликт зависи от капацитета за контейнмънт [У. Бион 1959, 1962, 1963]. Това е способността, която детето развива благодарение на израстване с майка, чувствителна към неговите емоционални преживявания и способна да разбере, назове и успокои тревожностите му.
Вендерс е преживявал конфликтите, свързани с приемането на смъртта – не случайно заявява, че това е най-личният от всичките му филми. Той ни въвежда последователно в това колко е важно да имаш отношения с хора, които са способни да разберат и подпомогнат временните състояния на дезинтеграция и безпомощност, с които ние като зрители се идентифицираме. Първоначално това са епизодични отношения: с бременната Мила Йовович (нейното послание: „Искам да оставим бутафорията и да снимаме само аз и ти!”), възрастният мъдрец-овчар („Не можеш да контролираш живота и смъртта, но можеш да контролираш отношението си към тях”), възрастната фотографка в Палермо („Аз снимам смъртта – тя е навсякъде, така че не се плашете от нея“). И накрая връзката с Флавия, която ни придружава в пътя към приемането на смъртта като част от нас.
Филмът продължава тази линия до срещата със самата смърт и ключовия въпрос: „Какво мога аз да направя за теб?”.
Кадър 3: Не се страхувай и покажи на света истинската ми същност.
Това, като че ли е най-силният момент от филма: за да живеем имаме нужда да се изправим срещу страховете си, да ги приемем и да имаме дързостта да ги представим на света като част от себе си. По-късно, размишлявайки върху това послание си спомних цитата от Фройд, с който Камелия откри събитието: „Ние можем да разберем субективните преживяния на друг човек единствено чрез емпатия!”
Вим Вендерс ни учи, че това е единственият начин да разберем и самите себе си.
В заключение не мога да избягам от аналогията между емпатичната връзка, предложена от Вендерс като решение и аналитичният процес, осъществяван между пациента и терапевта, който е невъзможен без емпатия. Всъщност от опит знаем, че постигането на интеграция в живота и терапията е достатъчно трудна дори и при наличие на емпатия.
Още нещо не ми излиза от ума – съжалението за ограничеността на българската култура по отношение на емоционалното страдание. От вече няколко години се сблъсквам с липсата на грижи за емоционалното развитие на децата, особено за тези, отглеждани в институции или израстващи в семейства, където капацитетът на родителите е затруднен поради бедност, болест или насилие. Усещам на гърба си липсата на ефективни политики и чувствителност към проблемите на старите хора, особено към страдащите от хронична и/или терминална болест, към нуждите на наскоро загубилите свои близки. „Снимки в Палермо” открива лицето и на още един проблем, за който по мое мнение в България не се говори – кризата на средната възраст.
Ако накрая се върна към събитието, посветено на „Снимки в Палермо”, моето усещане е, че повечето от участниците се ръзвълнуваха от темата на филма и имаха потребност да сверят своите мисли. С мен определено е така – улучен от стрелата на Вим Вендерс аз ще продължа този процес – досега по-често сам, а вече, надявам се, заедно с вас.

Advertisements
This entry was posted in Дом на киното. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s